11 УРОКА ОТ ЛИЧНАТА МИ ПСИХОТЕРАПИЯ

11 УРОКА ОТ ЛИЧНАТА МИ ПСИХОТЕРАПИЯ

https://gerganageorgieva.com/

 

Този текст отлежава дълго време, защото все не бях сигурна дали е подходящ момент да го споделя. Винаги има нещо в общественото пространство, което е на дневен ред и все намирах нещо друго за по-важно. Преди малко обаче разбрах, че тази седмица е обявена за Европейска седмица на психичното здраве, затова най-сетне споделям моя опит с психотерапията.

Истината е, че винаги е подходящо време да говорим и да се грижим за себе си и психичното си здраве. Още повече сега, когато вече няколко месеца се намираме в толкова непозната ситуация, предизвикваща най-разнообразни емоции, мисли и усещания у нас. Важно е да говорим, да си помагаме и да не спираме да се грижим за психичното и физическото здраве на себе си и близките ни.  

Честно казано, трудно мога да си спомня живота ми преди терапията. Макар да продължи има-няма 3 години (терапията, не животът), всъщност с терапията започнах на шега. Видях един текст в Майко мила, видях името на терапевтката и областта, в която работи, и пуснах имейл. Нямах никаква идея в какво се забърквам, но ей ме на! 

 

През изминалите почти 3 години преживях много, вътрешно. Промених се, пораснах, опознах се много по-добре, развих умението си да се слушам и поех по пътя на самообичането и грижата за себе си. Вече мога да кажа, че не воювам със себе си и тялото си, а се грижим взаимно един за друг и се пазим. Е, през повечето време. 

 

Какво научих за изминалите почти 3 години работа с психотерапевт:

 

1. Ходенето на терапия не е лесно 

Макар никога да не съм си чупила кост, терапията малко ми напомня на онова повторно чупене, заради неправилно зарастване след първо счупване. Когато нещата не са се получили от първия път и се налага повторна намеса, за да бъдат “оправени”. 

Знам, че сравнението е малко преувеличено и може да отговаря само на моя опит с терапията, но няма да крия, че това не е никак лесен процес. Свързан е с много осъзнаване, човъркане и дълбаене в психиката, емоциите, травмите и зарасналите и незарасналите рани. Но както моята терапевтка казва – терапията е мехлем за душата. 

И наистина е така – днес се чувствам много по-добре, по-спокойна съм, уравновесена, а връзката ми с тялото е заздравена и здравословна. Все пак започнах да ходя на терапия, заради наднорменото тегло и неосъзнаваното дотогава емоционално хранене и често преяждане. 

 

2. Терапията означава промяна 

От моя специалист разбрах, че за да се осмелиш да го направиш, значи трябва много да ти е писнало… Толкова, че да имаш нужда от генерална промяна и да си готов да си скъсаш задника от работа. Да, терапията не е – отиваш, говориш си и хоп – щастлив си, а е много, ама адски много работа със себе си и върху себе. И тя не свършва с излизането от кабинета или с края на терапията. 

Понякога е като във филмите, където просто сядаш на диванчето (ах, колко удобни са им диванчетата, не е за вярване) и говорите. Но друг път ти се иска просто да избягаш, защото до терапевтката ти са седнали твоите най-големите травми и страхове, и няма друг начин, освен да ги погледнеш в очите и да се разбереш веднъж и завинаги с тях. Понякога даже и по няколко пъти.

 

3. Тя не е моментално действащо хапче, а дълго пътешествие на самопомощ и грижа

С много приятели съм си говорила, и аз лично също си мислех, че ходенето на терапия е получаване на ексклузивни тайни за живота, с които си оправяш всичко на мига. Отиваш, говориш си, дават ти съвети как да живееш по-добре и си готов! 

Е, не е точно така. Отнема наистина много работа и е като пътуване по непознат път, направо околосветско пътешествие в личния свят. Има урагани, слънчеви дни, студ и мраз, бабунки, ментални дупки, но много върхове и безкраен и красив и слънчев хоризонт после. Ако си свършиш работата, разбира се. 

 

4. Терапията може да е най-важната стъпка за личностно развитие

За мен терапията е изкачване на най-високия връх в живота ми (Еверест пасти да яде). Трудно, бавно, понякога ми е писвало и съм искала да избягам, но винаги отивах въпреки страха си. Все пак любопитството от това какво ще извадим този път от торбата на магьосника ми, наречен “живот”, почти винаги надделяваше. 

Но с радост и гордост от себе си мога да кажа, че всяка минута в кабинета си е струвала. Всяко усилие се е възнаграждавало поне тройно. В крайна сметка за 27-те ми години живот, терапията е най-доброто нещо, което съм правила за себе си (а и за околните, но за това след малко). 

 

5. Нужна е добра екипировка от търпение и желание

“Насила хубост не става” и “хубавите неща стават бавно” важат с пълна сила при моята терапия. Ако не осъзнавате нуждата си от промяна и не подхождате с търпение, то може и да не се получи. 

Самата аз очаквах нещата да се случат бързо, да стана нов човек след няколко срещи, а по някое време по средата даже си мислех, че всичко е готово. Да, ама не! Ефектът не се вижда веднага. Няма общо с онези диети и хапчета, с които всичко ти светва на втората минута, отслабваш с -25 кг за седмица… Нищо подобно.  

Бавно е, изисква осъзнаване, вглеждане в себе си, анализиране, домашни, писане (лично при мен този метод е изключително полезен, но смятам, че е различно за всеки). То е като да отглеждаш и възпитаваш дете – търпение, време, внимание. С тази разлика, че детето си самият ти и е по-скоро превъзпитаване, нужно е да поразчистиш овехтелите и неработещи закони и да направиш място за новите.  

 

6. Грижа за себе си, каквато не си полагал досега

Терапията ме научи да се вглеждам в себе си, да се слушам, да анализирам – защо реагирам точно така в този момент, каква е причината, как да спра да се чувствам зле, защо всъщност се чувствам зле, какво да направя, за да не се чувствам другия път в същата ситуация по същия начин и т.н. 

Лека-полека се научих да си имам набор от средства за бързо справяне с ежедневния стрес и да не се чувствам безпомощна. Получих второ възпитание и набор от идеи и механизми за справяне.

Е, понякога все още криввам от правия път, но не се самобичувам за това, а приемам, че това е част от мен и невинаги ще имам пълен контрол върху ситуацията и реакциите ми. 

 

7. Личен проект, влияещ върху всички останали в живота ти

За мен е абсолютно личен проект, защото в тази битка съм почти сама, аз и терапевтката ми (в случай че не говорим за групова, семейна, партньорска и т.н. терапия). Пътят се върви почти сам с компетентната подкрепа от терапевта, който знае какво прави и ти обяснява, за да имаш все пак контрол или поне някаква подготовка за ситуациите. 

От друга страна проектът е личен, защото не е задължително да казваш на други хора, особено ако не ти е комфортно. Аз все още не съм споделила на много мои близки, просто защото не смятам за необходимо, а и за да ги предпазя. Защото… 

 

8. Може да е успех за теб, но провал за родителите ти

Едно от първите неща, които научих в терапевтичния кабинет, е, че не е задължително да казвам на някого, особено на семейството си. Особено като се има предвид, че много родители го приемат като личен провал и се чувстват виновни за това, че детето им е “повредено” от тях. 

Истината е, че родителите (и все повече вярвам в това) правят всичко по силите си и дават най-доброто, на което те самите са способни – знания, умения, опит, наследство от техните родители. Затова няма как да знаем какво точно ще “счупим” в децата си и фактът, че не е целенасочено, според мен до голяма степен отнема вината. Все пак никой не желае лошото на децата си, нали?

Терапията всъщност ме научи да се вглеждам в родителите си като продукт на техните родители. И виждам, че няма как да търся вината в тях, защото те самите са плод на вече заучен семеен модел. Затова подхождам с разбиране и емпатия и не се сърдя, а се опитвам да помагам. Което ни води до следващата точка, а именно… 

 

9. Ефекта на пеперудата

С времето, освен да виждам ефект от терапията при мен самата, забелязах, че отношенията ми с близките и приятелите също се промениха. Така например от тотално отчуждение с приятелите си, отново се върнах към регулярните срещи с тях без това да ми носи предишния дискомфорт. 

Отношенията с роднините ми също се промениха и вече не съм в конфликт с тези, с които преди бях. А да не говорим колко близки станахме с майка ми и как разцъфнахме буквално. Нещо, което не можеше да се случи преди. Ефектът на пеперудата е налице и то с положителен знак, за което съм наистина щастлива. 

 

10. Да не очаквам, че животът оттук насетне ще е само розов и прекрасен

Отне ми дълго време, а и още осъзнавам факта, че животът никога няма да е перфектен и без тръни по пътя. Все нещо ще ни засегне, ще ни сломи, натъжи, все някоя отминала травма ще се събуди и ще ни напомни за съществуването си. Но това е напълно нормално и даже е супер – означава, че си нося историята, преживяла съм един куп неща и вероятно съм си взела поука. Като корубата на костенурката, която е там и я пази, и е нейно убежище, макар понякога сигурно да ѝ натежава.

Терапията не дава отговорите на всички въпроси за живота и не ни дава учебник, с който никога да нямаме проблеми. Тя просто помага за това да се научим да възприемаме живота по различен начин, да се справяме по-лесно с трудностите, да живеем по-добре дори. 

Разбира се, че ще имам проблеми и перипетии в живота си, но начинът, по който ги възприемам, е най-важното нещо за преодоляването им. Дали ще ги приемам като неразрешими трудности, които ще позволя да ме извадят от равновесие или ще ги приема и като инструмент, с който ще стана по-опитна и по-добра в играта на живота.  

 

11. Може би най-смислената инвестиция на време, труд и пари

Както вече казах, терапията не е за всеки – не всеки е готов за нея. Но ако усетите, че имате нужда поне да опитате, то си намерете добър терапевт и пробвайте. 

От моя опит това са най-добре оползотворените средства – времево, финансово и откъм енергия. Това е добре свършена работа, която ще се отплаща с години напред и следвайки ефекта на пеперудата, съм сигурна, че ще окаже своята роля и върху децата ми и техните деца. 

Ако сте стигнали дотук, благодаря ви за времето и четенето. Както виждате, не навлизам в лични проблеми и подробности, тъй като смятам, че личният опит означава, че няма как моите изводи да бъдат общовалидни. Но мога да кажа, че съм изключително щастлива, че още от първия път открих специалист, с когото ми потръгна комуникацията. Едно от правилата в терапията е, че терапевтът не е ваш приятел и не се очаква да станете дружки и да си пиете кафето заедно. 

Научих се да мисля с една идея по-различно, да оглеждам ситуациите от различни страни и се опознах много повече. Разбрах защо съм такава, каквато съм и се заобичах. Приех се с всичките си хубави и лоши страни и вече не се мразя, поглеждайки се в огледалото. А храната – тя вече е удоволствие и гориво, а не враг или начин за самонаказване. 

А що се отнася до сегашната ситуация, имах няколко момента, в които се чувствах ужасно зле. Но с полезна среща с терапевтката, четене на книги, много време в мислене и осъзнаване на емоциите и с помощта на вече наученото от терапията, успях да се справя. Да имаш силата и знанието да си помагаш в подобни трудни моменти, за мен е изключително важно и полезно. И в това се изразява грижата за психичното ми здраве.

 

Пожелавам на всеки, решил да поеме по пътя на личната терапия, успех, сили и много самообичане! 

Автор: Мирослава Илиева - Мира

Оригинален текст:  https://mirilieva.wordpress.com/

* Текстът е публикуван с изричното съгласие на авторката!