РАЗСТРОЙСТВА НА НАСТРОЕНИЕТО

РАЗСТРОЙСТВА НА НАСТРОЕНИЕТО

https://gerganageorgieva.com/

 

Има множество хипотези и етиологии за разстройствата на настроението. Ще обсъдим обаче онези от тях, които имат съществена изследователска подкрепа. 


Стресът изглежда играе ключова роля в развитието на разстройствата на настроението, особено при депресията. Стресиращите събития могат да бъдат от различно естество и степен, като загуба на работа, проблеми във взаимоотношенията, соматично заболяване, икономически проблеми. Хората могат да развият депресия  и когато вярват, че са отговорни за лоши неща станали в живота им. Разбира се, това е двупосочна улица - стресът в живота на един човек може да води до депресия или разстройство на настроението, а разстройствата на настроението и депресията - до стрес.


Един от начините да се намали вероятността човек да развие психично разстройсво е той да има силна система за социална подкрепа. Определени хора са по-добри в оказването на съпротива срещу стреса от други, точно както някои хора се възстановяват по-добре от загуби и травми. Някои от оцелелите от терористичните атаки в Ню Йорк на 11 септември 2001г. се самоубиха, а други останаха депресирани. Някои продължиха с живота си след терапия, а други са го направили и без нея. Психолозите са на едно мнение, че липсата на добра система за социална подкрепа затруднява човека да достигне успех в терапията.


Фройд и неговите последователи подкрепят идеята, че депресията просто е гняв, обърнат навътре, вместо навън, към значимите други. Гневът възниква от заплаха или реална загуба на друг човек. Патологичната скръб се явява при хора, които изпитват амбивалентни чувства към загубата на обекта, независимо дали става дума за смърт, раздяла, развод и др. Патологията възниква от тази амбивалентност: човекът изпитва едновременно и обич и гняв към другия и това води до депресия. Следователно страдащият е гневен на значимия друг за това, че напуска и гневът стига до точка, в която става неконтролируем. 


Вината, която възниква обаче /от суперегото/, пречи на човек да отприщи гнева. Така той остава вътре и се превръща в себеомраза, а тя в депресия. Някои изследвания са показали, че загубата на значим обект може да води до депресия. Хипотезите на Фройд обаче наистина обръщат внимание на един важен пункт: чувствата, които се пазят в себе си, имат склонността да се трупат като лавина и да причиняват повече проблеми. Ролята на терапевта е да подпомогне пациента да ги освободи в безопасна и подкрепяща атмосфера.


Теориите за ученето насочват погледа си към средата и по-конкретно липсата на положителна подкрепа, за да обяснят началото на депресията. Накратко, депресията може да се появи, когато поведението на човека не получава достатъчно положителна или отрицателна подкрепа от средата. Например, ако работите допълнително всяка седмица в продължение на година, надявайки се на повишение, но това не се случи, тази липса на подкрепа /или наказание/ ще доведе до депресия и гняв.


Членовете на семейството също могат да допринесат за депресията. Възможно е да се опитват да му помогнат, да го окуражават и т.н. Това снема отговорността му, прави го по-летаргичен, а следователно утежнява депресията. Промените в жизнения стил, например финасова нестабилност или хронична и внезапна болест, също могат да разстройват потока на положителната подкрепа. Тази концепция има изследователска значимост, но остава неясно кое е първо - депресията или неадекватността на подкрепата.


Съществува етиология на депресията като теория за взаимодействията. По-конкретно, животът с депресиран човек става толкова стресиращ и потискащ, че другите хора намаляват подкрепата си към него. Той реагира на това "отхвърляне" като поставя повече изисквания към другите и така ги отдалечава още повече. Крайният резултат е, че депресираният става още по-депресиран и депресията се вкоренява. 


Когнитивната перспектива на Бек изисква специално внимание заради влиянието си. Депресият асе развива заради негативни или изкривени когниции и мисли. Създателите наричат този модел когнитивна триада на депресията и я очертават по следния начин: човекът има отрицателно мнение за себе си / аз съм лош, некачествен, не струвам/ и освен това има негативно виждане за средата /тази работа е скапана, училището е ужасно, градът е невъзможен/. И накрая, човекът има негативно становище и за бъдещето и възприема нещата като безнадеждни / без значение какво правя, нещата винаги ще са лоши за мен/.


Хората, които следват тази триада в мисленето си, са подложени на по-голям риск от развиване на депресия, ако се изправят пред стрес или разочарование. С други думи, те се настройват за провал /и вероятно депресия/, като възприемат тези когнитивни схеми.


Бек смята, че тези схеми се развиват преждевременно в живота в отговор на ранни преживявания на учене. Възможно е децата да открият, че каквото и да правят не е достатъчно добро, за да зарадват родителите, учителите или връстниците си. В резултат може да започнат да разглеждат себе си като неспособни да успяват и като некомпетентни. И по-важното: има вероятност да разглеждат шансовете за бъдещ успех като ограничени или несъществуващи. 


Това, което става по-късно в живота е най-важния аспект на тази теория. Тези хора като възрастни са по-чувствителни към разглеждането и възприемането на всеки провал като отражение на "факта", че има нещо вътрешно погрешно в тях самите. Следователно и малките разочарования се превръщат в огромни катастрофи, което довежда до депресивни състояния. По същество човекът интерпретира погрешно ситуациите и разглежда всяко разочарование като световно бедствие, а надеждата за успех в бъдеще - като невъзможна.


Съмненията в бесе си също не облекчават нещата. Бек начира тези грешки когнитивни изкривявания. Неговата теория и концепцията му за когнитивната триада се радват на значителна изследователска подкрепа. И тук не може да се каже кое е първо - когнитивните изкривявания и отрицателните мисли или самата депресия.


Издигната е и концепция за така наречената заучена безпомощност. Тя е лесна за разбиране. Хората развиват депресия, защото се възприемат като безпомощни да контролират средата и нещата около себе си и остават безпомощни по отношение на въвеждането на положителни промени в живота си. Те мислят за себе си като за безпомощни да променят нагласите и се озовават затворници на средата и ситуацията. Тази теория не изяснява причините, поради които депресираните лица имат ниска самооценка, както и защо депресията на някои хора се поддава по-трудно на лечение.


В светлината на тези въпроси тази теория се ревизира и бива наречена Преформулирана теория за безпомощността. Тя обяснява, че хората, които развиват депресия го правят, защото свързват причините за отрицателните събития с три типа атрибуции: вътрешни, глобални и стабилни фактори. Вътрешните фактори са убежденията, че провалите им отразяват лична неадекватност. Глобалните са свързани с дефекти в личността им. Стабилните са убежденията, че неуспехите отразяват фиксирани личностни фактори. Изследванията са осигурили по-голяма подкрепа на тази ревизирана версия на теорията, но и тя не обяснява дали атрибутивните грешки причиняват или са резултат от депресията.


Биологичните перспективи сочат, че разстройствата на настроението имат фамилен компонент и могат да се предават в семейството. Изследванията показват, че колкото по-генетично сходен е човекът с член на семейството, който вече има депресия, толкова по-вероятно е да развие клинична депресия. Същото важи и за биполярното разстройство. Някои автори са убедени, че гените и наследствеността играят ключова роля в развитието на депресия. Също така смятат, че факторите от средата имат равна и може би дори по-голяма роля в определянето на риска за депресия. Най-интересното е, че гените играят по-голяма роля в подкрепа на това кой е в риск за развитие на биполярно разстройство. Дистимията, по-лекият вариант на клиничната депресия е повлияна в по-малка степен от генетични етиологични фактори, отколкото клиничната депресия или биполярното разстройство.

Гергана Георгиева - Клиничен психолог