В ЛАПИТЕ НА ПЕРФЕКЦИОНИЗМА

В ЛАПИТЕ НА ПЕРФЕКЦИОНИЗМА

https://gerganageorgieva.com/

 

" Не се страхувай от съвършенството - никога няма да го постигнеш"  Салвадор Дали

 

Да искаш да си добър в нещо е добре. Да се стараеш да си още по-добър - чудесно. Но желанието да си перфектен и съвършен е не само недостижимо, но и много катастрофално за личността. Защото този мисловен модел е нереална химера, срещу която когато и да се изправим, винаги ще се окаже, че гоним вятъра и сме неудовлетворени.

 

Здравословният перфекционизъм като невротична проява е онзи адаптивен стремеж, който ни тласка да се самоусъвършенстваме, учим и израстваме заради нас самите. За да сме удовлетворени от себе си и собствените си постижения. Обратно на него, нездравословния перфекционизъм, е насочен към цели и предизвикателства, които идват от външния свят и чиито стремеж не е онова, което наистина искаме, а което е извън нас самите.

 

Често това са нереалистични очаквания, които поставяме пред себе си, за да бъдем нещо или някой друг и обикновено това винаги е съпроводено с разочарования. Защото всеки път, когато се сблъскат с провала на опитите за съвършенство, перфекционистите рухват и се чувстват още по-непълноценни.

 

Влияние на перфекционизма върху психиката

 

Корените на перфекционизма  се търсят в детството. Родителският стил на възпитание обикновено се свежда до дистанцираност и студенина, високи очаквания, строг контрол, условно даване на обич и подкрепа, непредсказуемост. „Синдромът на отличника“ също е състояние, доближаващо бъдещият възрастен до опити за перфектното справяне във всичко, като в детството тези резултати са подстрекавани от родителите и така децата се чувстват задължени да са по-добри от другите, за да получават одобрение.

 

Обратно на това – при липса на подкрепа и любов, детето отново може да развие нуждата да е отлично във всяко начинание, за да получи нужното внимание. Тогава се заражда една нужда да покаже не само на околните, но и на себе си, че е достатъчно добро, за да му се засвидетелстват похвала и благоразположение.

 

Перфекционистите нерядко постигат доста добри резултати, радват се на успехи и са удобни за работодателите със своя хъс за отлично изпълнение. Това обаче заплащат на висока цена и вътрешното чувство е на неудовлетвореност и амбиция за още по-големи постижения на "съвършенство". Усещането е като за добре свършена работа, но не съвсем. Може и още по-добре.

 

Много от тези хора живеят с вярването, че хората не ги оценяват заради тях самите, а посредством постиженията им. Така всеки път, когато не се справят „перфектно“, в тях се пробуждат самообвинението, ниската самооценка и понякога самонараняването.

 

Техният страх от провал и грешки често ги кара да губят доверие в собствените си сили, да отлагат начинанията, изчаквайки „най-подходящият момент“ или да губят креативността си. Поставянето на прекалено високи цели, често недостижими, вкарват перфекционистите в един омагьосан кръг, от който сякаш няма излизане или то е винаги неудовлетворително.

 

Така пречат на хармоничното си ежедневие и съществуване, като критиката, страхът от грешки и провали, високите очаквания към себе си и другите, се превръщат в неизменен спътник на цялостното им функциониране. Това води и до физически последствия като стрес, депресия, нервност и възбуда, тревожност, пасивна агресия.

 

По този начин перфекционистите потискат собствените си потребности, за сметка на чуждите очаквания и стандарти, чакайки нечие одобрение, като само така чувстват своята значимост. Дори когато я получават, сякаш постоянно ги съпътства една неудовлетвореност, която носи като последствия както психически, така и физически неразположения. Това вкопчване за удовлетворение на някаква свръхценност, идваща отвън, изкривява личното щастие на човека, като не търси смисъла в собствените си нужди, а в някакви норми, които са извън него самия. Така неговото „възнаграждение“ винаги  е само привидно.

 

 Атмосферата на медиите и публичното пространство, междуличностното съревнование и професионалната конкуренция, са нагледен източник за невротичния перфекционизъм, към който се стреми съвременната личност. Стремежът да изглеждаме перфектно, да се справяме отлично на всяка цена и да живеем съвършен живот, се отнасят не толкова до желанията на собствената ни природа, колкото поставянето и осъществяването на тези цели ни карат да се чувстваме важни и значими. И още по-лошо – вярвайки, че ще бъдем щастливи по този начин.

 

Да се стремим към самоусъвършенстване и личностно израстване е градивен процес за личността. Но не и когато искаме всичко около нас да е перфектно – домът, кариерата, отношенията, тялото, лицето, децата. Защото тази задача е колкото непосилна, толкова и ненужна.

 

Поривът за съвършенство на перфекциониста идва от собствената му личност и неговите виждания и стандарти за този идеал, макар сами по себе си те да не го удовлетворяват, поради своята ориентираност към другите. Когато получат обратна връзка за начина си на поведение, те го приемат като критика, вмешателство или отговор за недобре свършена работа.

 

Не случайно манията за перфекционизъм се смята за деструктивен модел на човешкото щастие - не заради своя недостижим идеал, а поради погрешното и възприемане и от човека.

 

Тази педантичност кара хората да не се справят в непредвидени ситуации и да избягват риска. Когато нещо в подредената им ежедневна схема се обърка, настъпва паника и трудност за адаптация към внезапните промени. Това невротизира постоянно перфекционистите, като усещането за загуба на контрол над нещата и събитията води до изпадане в тревожни състояния и чувство на загуба на почва под краката.

 

Това е едно самоунищожаване, защото се полагат свръхусилия за изпълнение на неща, които се случват по непосилен начин, а реално биха могли да бъдат много по-леки и достъпни, според ресурса на личността.

 

Да се измъкнем от лапите на перфекционизма

 

Да живеем живот като на състезание и да гоним вятъра е непосилна задача дори за силните личности. Ако се спрем за малко да се свържем със себе си и се запитаме какво точно правим, за кого го правим, на кого се доказваме и какъв е нашия истински смисъл от това, може би ще намерим някъде в нас точния отговор, който да ни накара да се замислим.

 

Очакванията, които имаме спрямо себе си наши ли са, или идват някъде отвън, за да удовлетворят нечии критерии и така да успокоим и временно задоволим себе си? А какво се случва, когато си наложим да отговорим на няколко такива? Колко личности живеят в нас, способни да бъдат достатъчно перфектни за всеки отделен критик?

 

Нищо не е на всяка цена и винаги решенията и начините за постигане на нещо, могат да бъдат в комбинация със собствените ни способности и нашето лично виждане за тях.

 

Никой не е съвършен, а още повече критикуващия. Ако за някой сте извършили нещо по перфектен начин, то други трима ще открият в него много несъвършенства. Да опитваме да угодим на всеки и да очакваме признание за всяко свое нещо е като дом, в който сме гости, живеещи по правилата на домакините.

 

Замислете се какво точно означава за вас да вършите всичко по съвършен начин? Какво ви дава това? А какво всъщност представлява идеалния начин? За вас ли е перфектен или за някого другиго? И ако е за вас защо точно в този начин намирате утеха?

 

Моделите и начините на мислене на всеки един от нас ни карат да виждаме дефекти и проблеми там, където е възможно реално да не съществуват. Борбата с тази личностна промяна невинаги е лека, но от победата над изкривения мироглед, идва и победата над собствените ни деструктивни нагласи, а оттам и връзката с реалността и истинското ни Аз.

 

"Ако погледнем в корена на перфекциониста, той не е този, който се нуждае от идеален резултат, а този, който се нуждае от нашите идеални реакции на неговия резултат." А. Курпатов

Гергана Георгиева – Клиничен психолог