АГРЕСИЯ И АГРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ

Агресивното поведение е част от живота. Агресията се среща често в социалното общуване и взаимоотношения. Най-често се определя като поведение, което нанася вреда или наранява другите. Тя е преднамерено поведение, което може или наистина причинява щета на друг човек.

Ерос – инстинкт към живота, творческата и съзидателна сила;

Танатос – инстинкт към смъртта и разрушението, деструктивен инстинкт.

И двата инстинкта действат във всяко човешко начинание. Ерос-инстинктът зарежда поведението с конструктивна енергия, докато Танатос-инстинктът задава една по-враждебна форма на енергия, която може да се нарече агресия. Макар, че агресивните подбуди могат да се ограничават, защото са отрицателни, те никога не могат напълно да се елиминират. Всички телесни дейности пораждат енергия, включително агресивна, която от време на време трябва да се освобождава.

Според Фройд, ако е твърде добре контролирана и никога не се освобождава, агресивната енергия може да се превърне в проблем за психичното здраве на човека. Ако не е достатъчно добре контролирана, човекът може да има проблеми със закона и с живота в цивилизованото общество.  За психоаналитичната теория агресията има вроден характер. Агресивната енергия е необходимо и неизбежно да бъде освобождавана. Степента, до която сме способни да използваме конструктивно тази енергия или да я държим под контрол, е пряка функция на социалните правила и тяхното усвояване.

Етологията е изследването на животинското поведение в неговата естествена среда. Тя също предлага вродена функция на агресията, но не я разглежда като отрицателна в смисъла, в който го прави психоанализата. По-скоро агресията се възприема като инстинкт, намиращ естествено изражение в гарантирането на оцеляването на организма. Агресията е необходима и конструктивна сила, която има огромно значение за оцеляването.

Защитниците на това становище определят агресията като инстинкт, който кара животните да се бият срещу представители от своя вид. Под оцеляване се има предвид целият спектър от фактори, които са необходими за продължаване на съществуването не само на индивида, но и на групата или вида. Можем да научим много за човешкото поведение като наблюдаваме животните, но не е задължително да се слага знак за равенство между животинското и човешкото поведение.

Изследванията върху биохимичните и генетичните аспекти на агресията установяват, че тя може да се задейства физиологично. Изследване показва, че плъхове убийци могат да бъдат спрени да убиват чрез инжектиране на потискащи вещества в намиращия се в мозъка хипоталамус. И обратното – спокойни плъхове могат да бъдат накарани да убиват чрез инжектиране на друго вещество. Ефектите от тези активиращи или потискащи медикаменти изчезват след няколко часа и след това плъховете възобновяват по-типичното си поведение.

Тези резултати сочат, че деструктивната агресия може да се причинява от биохимичен дисбаланс в мозъка. Възможно е големите концентрации на дадени вещества в човешкия мозък също да предизвикат агресия и поради тази причина се изследва ролята на мозъчните тумори и биохимичните аномалии за агресивното поведение сред хората.

Основната разлика между предходните теории за агресията и социалната теория е, че първите разглеждат агресията като вродена или инстинктивна, а втората като заучено и до голяма степен волево поведение. Докато психодинамичната дефиниция се фокусира върху безсъзнателните подбуди, а етологията се занимава с конструктивното, рефлекторно поведение, то социалният психолог се интересува повече от заученото поведение, което е прилагано селективно и често е деструктивно по възнамеряваното въздействие.

Хипотезата фрустрация-агресия

Фрустрацията е блокирано целенасочено поведение. Тя може да се отнася до действително блокиране или до реакцията на това блокиране - емоционално състояние, възникващо от блокирането. Първоначалната формулировка на тази хипотеза е, че ако фрустрацията е в състояние да предизвиква различни реакции, а наказанието да потиска изразяването на агресия при преживяването на фрустрация, то агресията винаги е причинена от фрустрация.

Фрустрацията и насоките от средата

Фрустрацията служи не за да причинява агресия, а за да подготви индивида за агресивно поведение. Фрустрацията сама по себе си може да не е достатъчна – за да причини агресия, трябва да има пусков механизъм - насока от средата, която задейства агресията или смята,че е допустима. Следователно, фрустрацията води индивида до точката да е готов да действа агресивно, а насоките от средата всъщност освобождават агресията.

Основната теория за социалното учене е ученето чрез наблюдение. Наблюдаването на дадено поведение е в състояние да ни накара да го научим. Следващото наблюдение на поведението може да предизвика заученото поведение, като редуцира задръжките чрез сигнализирането, че поведението няма да бъде наказано или че то е позволено в дадената среда. Изразяването на агресията е повлияно от имитацията и потискането. От една страна поведението на другия служи като стимул, който позволява на наблюдателя да научи и да изрази неговите поведения. От друга страна наблюдаването на модела, който се държи агресивно, може да редуцира или да засилва задръжките спрямо агресията в зависимост от последствията за наблюдавания модел.

Ефектите от наградите и наказанията също са важни. Ако видим, че моделът е награден за агресивното си поведение, ще е по-вероятно да се държим агресивно. Но ако видим, че той е наказан за агресията, това ще потисне нейното изразяване.

Социалните и ситуационни фактори не са единствените променливи, които определят агресивното поведение. Върху него влияят и някои личностни характеристики.

Изследването на личността и агресията има за цел да идентифицира характеристиките, свързани с агресията, като сравнява личностите на лица, които имат биография изпълнена с агресивно поведение, с тези, които не са толкова агресивни. Ако установим, че 75% от всички осъдени затворници заради престъпление с насилие са изключително тревожни, докато само 10% от общата популация са силно тревожни, може би откриваме личностна характеристика, свързана с агресивността. По същият начин, ако най-често наказваните футболисти се окажат хора, които не изпитват вина, докато тези, които никога не са наказвани изпитват силна вина, имаме основания да смятаме, че чувството за вина също е важно.

• Компенсиращият Аз-образа е най-често срещания тип. Хората от тази група се характеризират с несигурност и ниска самооценка. Те компенсират чувствата на неадекватност с прекалено агресивно поведение и се опитват да скрият чувствата си на слабост от другите.
• Подсилващите Аз-образа също страдат от чувствата на неадекватност и ниска самооценка. Вместо да реагират на предизвикателството с агресия, за да скрият тези чувства, те търсят възможности да бъдат агресивни, за да вдъхват на останалите страх и уважение.
• Угаждащите си не страдат от съмнения в собствената си ценност. Те по-скоро са егоисти, ексцентрици и се интересуват предимно от задоволяването на собствените си потребности. Когато някой не успее да удовлетвори желанията им, резултатът е агресия. По същия начин, по който детето понякога реагира на разочарованието, угаждащите си реагират с гневни избухвания.
• Защитаващите репутацията си вярват, че ролята им в обществото е да бъдат агресивни. Те са известни с това на околните и от тях се очаква да действат по този начин. Това са хора, които се страхуват от другите и искат да избегнат да се превърнат в жертва. Затова те се ангажират в предварителна агресия.
• Грубияните или садистите са много различни от другите типове, които използват насилие, за да постигнат нещо. Садистите се наслаждават на самото причиняване на вреда на хората. Подобно на грубияните в квартала, от които сме бягали като малки, те си подбират най-неспособните да се защитят или обръщат така ситуацията, че да имат несправедливо предимство пред жертвите си.

Психоаналитичната и етологичната теория за агресията смятат, че агресивното поведение е неизбежно. Според тях агресията може да се канализира или пренасочва, за да се минимизира вредата, но в действителност редуцирането или елиминирането и изглеждат немислими.

1. Първата от тях е да се променят ценностите и уроците, на които учим децата си. Телевизията и другите източници често представят агресивното поведение в благоприятна светлина и именно в този контекст се учат агресивните реакции и нагласи;
2. Втората стъпка е да се редуцира ползата, която носи агресивното поведение в определени ситуации;
3. Третата е да се минимизират предшестващите фактори като фрустрация, пренаселеност, насилието в медиите и т.н., които водят до агресия;
4. Четвъртата стъпка е да се приложат на практика принципите, извлечени от научните изследвания. Например използването на неагресивни модели в среда, в която потенциално може да избухне агресивно поведение.

Гергана Георгиева - Клиничен психолог