ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ДЕПРЕСИЯТА

ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ДЕПРЕСИЯТА

https://gerganageorgieva.com/

"Аз бях тяло и душа в едно неописуемо безнадеждно, бездомно и самотно състояние, в което никога не искам да бъда отново"  Уилям Джеймс

Обикновено когато се чувстват тъжни хората споделят, че са депресирани. Ако преживяваме трудни моменти и усещаме отчаяние и безпомощност, нерядко казваме, че сме в депресия. Често тълкувана неправилно, нейното наименование сякаш стана общо понятие за всяка тежка ситуация, в която хората изпадат.

В същината си обаче, депресията е нещо много по-специфично и дълбоко. Тя не е моментна, не е ситуационна тъга и не е просто тъга.

Ето как описват депресията онези, които са попадали в нейния капан.

 „ Тя се самопоканва всеки път сама. Връхлита ме изведнъж и ми отрязва краката. Връзва ме за леглото и потъвам в него – в онзи бездънен свят на нищото. Винаги превръща всичко в черно, дори слънцето ме заслепява с тъмнина. Поглеждам се и вече не се виждам. Мога да се движа, но не и да вървя. Мога да чувам, но не и да разбирам. Трябва някак да се измъкна, да сключим сделка с депресията - да пропадам в мрака, но без да изчезна“  Д.34г. 

 „ Депресията е като слепота в един свят на зрящи. Чувствам се напълно безпомощен, сякаш накъдето и да тръгна, ще се ударя в нещо и ще се върна обратно. Усещам се като в капан. Гневя се на всички и всичко около мен, затова, че съм забравен и никой не ме вижда. Аз самият не се виждам. Една вълна на безсилие кънти в цялото ми същество, докато тялото ми се влачи надолу към бездната – понякога болезнено бавно, друг път светкавично. Задушавам се и единственият въпрос е: ще успея ли да изплувам на повърхността или ще остана на дъното?“  Е.29г.

 „ Когато съм в това състояние,  животът ми е извън моя контрол. Негативните мисли се блъскат със страшна сила в главата ми: аз съм пълен провал; зная го и другите го знаят; нищо хубаво не ми се случва; ще остана в това състояние завинаги. Този негативен мисловен поток ме залива и макар, че опитвам да му противореча, той ме убеждавам все повече в правотата си. Депресията не е само загуба на себе си, тя е загуба над всичко около теб. Не зная коя съм, защо съм на този свят, защо изобщо ме има. Понякога си спомням моменти, в които съм се смяла и съм си мислела, че съм била щастлива. Сега се питам – на какво съм се смяла? Защо съм била щастлива? Дали не съм се заблуждавала? Сега искам само да спя“ М.26г.

 „ Когато съм навън и разговарям с хората, сякаш устните ми казват едно, но очите ми говорят друго, сърцето ми пее различна мелодия, душата ми плаче. Трудно ми е да се преструвам, че съм добре, когато се чувствам физически жива, но емоционално безжизнена. Хората ми пречат. Пречат ми гласовете им, преминаващите автомобили, продавачката в магазина, децата и особено смеха. Целият свят ми тежи. А аз тежа на себе си най-много. Когато се насилвам да се храня, храната ми е безвкусна. Независимо дали гледам или съм със затворени очи, гледката е една и съща – пълно затъмнение. Понякога жадувам за смъртта, за да избегна мъчението да съм жива“ К.30г.

 „ Хората смятат, че депресираните сме вечно тъжни, плачем или ни мързи. Иска ми се наистина да беше така – поне щях да чувствам нещо. Но аз не чувствам нищо. Една пълна вцепененост към света, към себе си, към околните. Събуждаш се с онази празнота и си казваш:“ О,не,отново ли?“. Връщаш се и отново лягаш. Човек оцелява във всичко, стига да вижда края. Но депресията е като мъгла, през която бродиш, опитвайки да напипаш, да усетиш живота, но не го виждаш и вечно ти се изплъзва. В тази слепота е трудно да видя края. Пълна безнадеждност и чувство за безкраен мрак. Имам нужда от стимул, за да се повдигна, но тъмните мисли не ми позволяват да помръдна“ Я.38г.

 „ Хората се изморяват, когато вършат нещо, а аз се чувствам постоянно изморен. Сънят вече не е сън, а бягство от реалността. Когато другите се чувстват отпочинали след наспиване, аз ставам отново изтощен. И отново без желание за нищо. Без значение на каква възраст съм, сякаш съм на сто години. Влача се като със стоманени крака през ежедневните задължения, докато дойде времето да си легна отново и да изключа света около мен. Единственото по-изтощително от това да си депресиран, е да се преструваш, че не си“. А.26г.

 „ Нужни са неимоверни усилия, за да давам вид пред света, че съм добре. Понякога искам да го изкрещя, да кажа:“ Не, не съм добре, изобщо“. Не съм сигурна, че успявам да го скрия, но ежедневните опити ужасно ме изморяват. Не искам другите да знаят как се чувствам, така или иначе никой не би ме разбрал. Те могат само да предполагат. Всеки път, когато излъжа, че съм добре, умирам по малко отвътре. А съм толкова изплашена. Иска ми се да имам някой около мен, но това същевременно ме плаши и отблъсква. Само веднъж споделих на близък как се чувствам и след време той ме попита справям ли се вече. Ето тук е проблема – очакват от мен да се справя с нещо, което е по-могъщо“. Н.39г.

 „ Когато някой ми каже „Стегни се“, ми идва да крещя, да го зашлевя. Иска ми се да изпадне в моето положение, за да видя как точно ще се „стегне“ и излезе оттам. Знам, че опитват да ми помогнат, но не това е начина. Всъщност, не знам какъв е той и не съм сигурна, че има такъв. В най-добрите дни виждам светлинка и си казвам, че това ще мине..един ден. Но този кратък позитивизъм винаги се изпарява много бързо. И отново тялото ми се отпуска безпомощно. Понякога събирам сили – ставам, обличам се и тръгвам. Независимо накъде, просто искам да изляза. Но на вратата сякаш изпадам в ступор и докато се усетя, вече отново съм в леглото“. Н.41г.

Днес има тенденция депресията да се причислява към скръбта и неразположението, но тя е нещо повече от това. Усещането за външна и вътрешна празнина, самоунижението и самокритиката, са устойчиви и дългосрочни. Макар да е вероятно депресията да бъде придружавана от друго разстройство, тя може да бъде и самостоятелна. Повлияването и бива  насочено към двете основни сфери – медикаменти и психотерапия и усвояване на нови техники на мислене и поведение.

Гергана Георгиева – Клиничен психолог